Безкрачко не обичаше да разписва молби за пресичане, а Гочо не обичаше да се моли. Още по-малко пък би тръгнал да се моли на Безкрачко. Затова Гочо вместо да натисне бутона и чинно да си подаде молбата, той се огледа, прецени визуално скоростта на движещите се коли и ловко претича, като подплашена газела. Един джип се опита да го блъсне, но не успя. Шофьора се ядоса, че е изпуснал наградата за прегазен пешеходец и за да си отмъсти на Гочо силно наду клаксона си. Гочо отговори подобаващо на тази агресия като запрати камък в посока на джипа, но не уцели. Такъв е етикета и правилата за добро поведение в София през 2010. Трябва да покажеш характер, като хвърлиш камък по натрапника, но в никакъв случай не трябва да го уцелиш. Хвърлянето е едно, а уцелването си е нещо съвсем друго.
В този момент се чу един мек и благ глас:
– Гочо, защо си толкова агресивен?
Това беше гласът на Петьо, неговият съученик и приятел. Той беше толстоист и вярваше, че на злото трябва да се отвръща само с добро. Джипа прелетя и за малко да удари не само Гочо, но и Петьо, който тичаше след приятеля си. Петьо обаче не хвърли камък, а се ограничи само с показването на няколко неприлични жеста в посока на джипа.
– Към университета ли си тръгнал? – попита Гочо.
– Да, нали знаеш, че днес имам лекция с моите студенти археолози.
– Да вървим заедно? – предложи Гочо.
– Добре, но по-бавничко, че обувките ми са нови и ми убиват.
Това, че на Петьо обувките му убиват никак не е случайно. Причината за това е световния обувен концерн. През 2010 всичко е единствено. Съответно, единствен е и световния обувен концерн. Всяка година концерна увеличаваше производството си. Той не спираше да расте като поглъщаше един след друг конкурентите си. Но когато концерна погълна всичко, той спря да расте. Нямаше на къде да се развива. Това беше голям проблем за изпълнителния директор, защото акционерите искаха от него растежа да продължи и печалбите да се увеличават.
Първото което направи директора беше да вдигне цените. Когато си монополист можеш да си продаваш обувките на каквато си поискаш цена. Лошото е, че селяндурите започнаха да се бунтуват, защото всичките им пари отивали за обувки. Наложи се Съветът на Великите Мъдреци да издаде декрет, че обувките си имат максимална цена и никой не може да продава по-скъпи обувки.
Това си беше непазарно и популистко, но на Съвета му се налагаше понякога да е непазарен и популистки, само и само да угоди на селяндурите.
Резултата от цялата работа беше, че на директора на световния обувен концерн му се наложи да търси други начини да увеличи печалбите. Нормално беше да направи обувките нетрайни, за да се късат по-често и да се купуват по-редовно. Уви, пак заради популизъм Съвета беше въвел задължителна гаранция на обувките. Нямаше никаква далавера обувките на селяндурите да се скъсат докато още са в гаранция, защото тогава би трябвало безплатно да им ги заменят с нови.
|
Директора събра водещите учени и създаде обувки, които бяха здрави докато не им изтече гаранцията, но още на другия ден се разпадаха на хиляди парченца. Това беше страхотно научно постижение, защото обувката не е принтер, който да си има брояч отброяващ кога му свършва гаранцията. Това не е и компютър, който когато е нужно получава по мрежата поредния ъпдейт, който просто го прецаква. В обувката няма брояч, няма електроника, няма часовник и не е свързана с мрежата. Всичко беше на база на химията и на новите материали, които стареят когато трябва и колкото трябва.
За съжаление и това не помогна. Гаранцията беше твърде дълга и хората си купуваха нови обувки твърде рядко. Това, че има нови модни тенденции и че обувките им са ужасно демоде, помагаше, но само при малцина. Повечето селяндури носеха демодираните си обувки и не им пукаше.
Тогава директора възложи на водещите учени да направят промени в човешкия геном. Хората да станат като стоножките, да имат по сто крака и съответно да си купуват по 50 чифта обувки всеки. Това беше гениално, но и това не сработи. Оказа се, че за промени в човешкия геном са нужни десетилетия. Нямаше кой да чака толкова дълго. На директора му беше нужен растеж и то сега, точно в това тримесечие. В противен случай за следващото тримесечие, акционерите ще изберат нов директор.
Тогава директора намери решение – гениално, просто и работещо. Концерна започна да произвежда адски неудобни обувки. Хората си купуваха един чифт, в магазина всичко беше наред, но още на другия ден обувките започваха да ги убиват. Нямаше как да ги върнат в магазина, защото обувките си бяха съвсем здрави. Хората се мъчеха няколко дена с гадните обувки, след което ги хвърляха и отиваха да си купят нови. Така печалбите на концерна започнаха отново да растат.
Единственият проблем, който директора не беше предвидил, това беше глобалното затопляне. Поради този феномен Гочо шляпаше бос през месец януари. Вярно, че малко му беше студено и че краката му бяха доста зачервени, но по-добре с премръзнали крака отколкото да дадеш пари за неудобни обувки.
– Гочо, така като ходиш бос не ти ли е студено – попита Петьо.
– Леко ми е хладно – призна Гочо – но по-добре така, отколкото с неудобни обувки като теб.
– Ще взема и аз да хвърля моите обувки и да тръгна бос като теб, но тези обувки майка ми ми ги е купила. Не искам да я обидя.
– Хубаво е, че не си сам и имаш майка, която се грижи за теб – каза Гочо. – Но още по хубаво щеше да е, ако имаше жена и деца.
– Хубаво щеше да е – съгласи се Петьо – но ние двамата с теб сме на 48 и сме стари ергени. Време е да свикнеш с тази мисъл.
– Защо да свиквам – запротестира Гочо – Аз още мога да се оженя! Ето виж, оттук ще си взема жена.
Точно в този момент двамата приятели минаваха покрай циганския пазар за булки. За циганите парите имаха стойност и при тях с пари човек може да си купи неща, които имат действителна стойност като булка, дете, каруца и други. При българите с пари можеш да си купиш само глупости като модни дрешки, скъпа кола, вила с басейн и тем подобни простотии, от които единствената полза беше да ти помогнат да си избиеш комплексите. Разбира се, това не помагаше, защото когато българина си купуваше поредната простотия, той не само че не се чувстваше по-щастлив, а беше още по-нещастен, защото имаше една дрънкулка повече и една мечта по-малко.
|