По принцип по улиците Гочо си ходи бос, но когато си е вкъщи, той е свикнал като истински джентълмен да обуе чорапи и чехли. Точно в момента му беше трудно да намери под леглото това, което търсеше, макар че целият се беше наврял в прахоляка под дюшека.

Точно в този момент звънна мобилният телефон на Гочо.

 – Бай Георги, би ли вдигнал? Това, дето писука на масата, е моят телефон.

Старецът с готовност изпълни молбата на Гочо.
 – Слушам – каза бай Георги, който в този момент си спомняше прекрасните години, когато пиеше уиски и приемаше инструкции за мускулестите момчета.
 – С доцент Гочо Гочев ли разговарям? – се чу отсреща в слушалката.
 – Да – каза бай Георги.

Може би той щеше да добави нещо от рода на: „Да, тук е домът на Гочо Гочев“ или „Да, той е тук, сега ще ви се обади“. За съжаление старецът не успя да каже нищо повече, защото се чу пукот и мозъкът му излетя през едно отверстие, което незнайно как се беше появило в черепа му.

„Странно, мозъкът не е сив, а червен“ – това е възможно най-шантавата мисъл, която може да му хрумне на човек в подобен момент, но точно това в момента минава през главата на Гочо. По-естествено би било да си каже: „Това куршум ли беше?“ или „Стреля ли някой и защо?“

Нямаше много време за мислене, защото секунда по-късно вратата падна, отнесена от нечий мощен ритник, и в стаята нахлуха младежи в камуфлажно облекло. Не беше ясно какви са тези младежи и защо са облечени в камуфлажни дрехи – дали за да се скрият сред природата, или за да бият още повече на очи. Имаше много въпроси, които Гочо можеше да си зададе, но той седеше притихнал под леглото и се стараеше да не мисли, сякаш се страхуваше, че мислите му могат да го издадат.

 – Някой ни изпревари и току-що застреля обекта – това бяха думи на този, който водеше групата. Той не говореше на останалите, а докладваше на някой, който му говори в малката черна слушалка, която е сложил в ухото си.