– Здравей, бай Георги – поздрави го Гочо.

Старецът се смути, отдавна никой не го беше поздравявал. Преди години бай Георги беше бригадир на отряд мускулести мъжаги. Тогава работата му беше проста, но отговорна. Той стоеше в бар „Избата“, пиеше марково уиски и чакаше да му се обадят по телефона. Когато получеше някаква инструкция, я предаваше на момчетата и продължаваше да си пие уискито.

В онези щастливи години всички поздравяваха бай Георги. Идваха с мазни физиономии и казваха: „Здравей, бай Георги, как е днес настроението?“ Всички го обичаха и всички му се подмазваха. Единствен Гочо се правеше, че не го забелязва. Бай Георги можеше да се погрижи да превъзпита доцента и да го накара да му целува задника, но старецът не беше лош и уважаваше смелостта на Гочо, а по онова време, за да не поздравиш бай Георги, си трябваше смелост.

Минаха години, животът се промени. Приватизираха полицията и сега, когато трябва да се набие нечие канче, изпращат полицаи. Момчетата на бай Георги останаха без работа и той смени новия костюм със стари дрипи. Сега, вместо да се кипри в бар „Избата“ и да пие уиски, седеше пред бара и пиеше антифриз. Разликата между уискито и антифриза не е толкова голяма, колкото си мислите. Не беше това, което тежеше на бай Георги. Най-тъжното беше, че той загуби социалния си статус. Никой вече не го поздравяваше, хората минаваха покрай него, като се правеха, че не го виждат.

Това беше една огромна несправедливост, защото бай Георги наистина беше много добър човек, никому не е казал лоша дума, на никого не е отказал да помогне. Колко пъти са идвали при него да го молят: „Бай Георги, помогни. Съседът ми дължи пари. Моля те, прати момчетата да го поотупат малко“. Бай Георги не отказваше, а помагаше, а сега същите тези хора се правеха, че не го познават само защото е сменил уискито с антифриз.

 – Здравейте – промълви старецът смутено и пак извърна поглед.
 – Бай Георги, мога ли да те помоля за нещо? – попита Гочо.

Старецът погледна с почуда. Никой вече не търсеше помощта му. Дали пък отнесеният доцент още да не е разбрал, че той вече не е бригадир на група биячи и че вече на никого с нищо не може да помогне.

 – Сготвил съм цяла тенджера лучена супа и не мога сам да я изям. Ще ми помогнеш ли, грехота е да се хвърля.

И други даваха милостиня на стареца, но го правеха така, че да го унижат. Хората имаха нужда да избиват комплекси и го правеха върху бедния беззащитен старец. Само Гочо се опита да пожали достойнството му. Бай Георги така се трогна, че не можа да каже нищо, само кимна и последва Гочо по стълбите към боксониерата му.

***
Чакат машината на времето да каже кой е субекта, а през това време някой го гръмна
***

Качиха се горе, където Гочо набързо притопли лучената супа, с която щеше да гощава бай Георги. След това сипа щедро в единствената паница и сервира порцията заедно с единствената лъжица, която имаше. Ще кажете: „Толкова ли е беден Гочо, че има само една паница и само една лъжица?“ Абе, не. Не е чак толкова беден. Всъщност той имаше много паници, но една по една те се чупеха и сега беше останала само една-едничка. Къде отидоха лъжиците, Гочо така и не разбра, но затова пък чашите бяха много повече от това, което му беше нужно.

 – Седни, бай Георги, да хапнеш. Аз ще потърся едни чисти чорапи, за да се обуя и ще хапна след малко.

Бай Георги не чака да му се молят, а бързо седна на единствения стол и жадно засърба вкусната лучена супа. През това време Гочо се завря под леглото да търси чисти чорапи. За стария ерген Гочо „чисти чорапи“ не означава непременно да са изпрани. Достатъчно е да не са обувани известно време и това беше достатъчно Гочо да ги приеме за условно чисти.