Част втора и последна

 
 
 
 
 
Шест месеца по-късно Гочо скиташе по улиците на Обеля, или по-точно се промъкваше през цепнатините, които бяха останали вместо улици след уплътняването на квартала, извършено от Безкрачко. Гочо пак беше бос, пак беше гладен и пак беше без пари, но това не беше същият Гочо, когото помните отпреди шест месеца. Новият Гочо беше нов човек, много по-различен и съвсем побъркан. В момента той си тананикаше Интернационала: „На крак, о парии презрени, на крак, о роби на труда!“ За съжаление Гочо си спомняше само този куплет и след като го изтананикаше, се налагаше да го почне отначало. Тоест Гочовата песен звучеше като развален грамофон, който прескача и повтаря едно и също. Това беше без значение. Важното е, че Гочо беше разбрал какво е роб на труда и се беше върнал към предишната си вяра в марксизма. Явно Маркс беше прав за това, че колелото на историята се върти, защото Гочо беше превъртял. Той премина през различни религии, но накрая се върна към вярата си от детските години.

На улицата, или по-точно в цепнатината между два блока, Гочо срещна своя дългогодишен приятел и съученик Тошо Порното. На Гочо не му се искаше да вижда точно този субект, защото в последно време Тошо беше откачил тотално. Лудостта му се изразяваше в това, че се беше записал в някаква странна секта, която проповядваше, че трябва непрекъснато и навсякъде да се върши добро. Точно в момента Тошо шепнеше: „Ако видиш депутат, не стой безучастен, направи добро, хвърли камък и убий гадината!“ Гочо не искаше да слуша подобни брътвежи. За всеки нормален човек беше пределно ясно, че правенето на добро е нещо рядко, а да се прави добро непрекъснато и навсякъде, си е чиста утопия.

Гочо се направи, че не вижда стария си приятел, макар че малко трудно се разминаха в цепнатината. Добре, че глобализацията беше вталила силно и двамата приятели, иначе въобще нямаше да могат да се разминат, а камо ли да се правят, че не се виждат.

Гочо продължи да крачи уверено и да пее Интернационала. Може би се чудите на какво се дължи промяната в мисленето на Гочо. Според Маркс битието определя съзнанието, тоест колкото си по-беден, толкова си по-голям фен на марксизма. Наистина, имаше известна промяна в битието на Гочо и тя беше свързана с това, че мургавите събратя му свиха джипа. Сигурно не вярвате някой да се е заинтересувал от купа ръждива тенекия, която Гочо наричаше кола. Макар бричката да нямаше никаква стойност като превозно средство, тя все пак струваше нещо като старо желязо. Една вечер, когато Гочо паркира старата кранта близо до квартала на мнозинството, бричката беше оценена подобаващо като вторична суровина и се разтвори в небитието така, както се разтваря кон, нападнат от ято пирани.

Тоест сега Гочо беше лишен от собственост, а според марксистите човек, който няма какво да губи, е пролетарий. Според Маркс пролетарии са тези, които нямат какво да губят, освен оковите си. Е, Гочо нямаше окови, но и да имаше, циганите щяха да го освободят от тази тежест така, както го освободиха от джипа му.

В София не беше все едно, дали имаш или нямаш кола. Разликата беше по-голяма от това да си рицар на кон или пехотинец, въоръжен с брадва. Без кола Гочо не можеше да се отдалечи от дома си. Проблемът не беше в разстоянията, които в Обеля не бяха големи, а в това, че Кико се беше гътнал от старост, а Коко беше вече твърде стар, за да извършва самостоятелни диверсионни акции. Тоест съпротивата беше ликвидирана и вече нямаше кой да пробива дупки в оградите, построени от Безкрачко. Затова Гочо можеше да се придвижи само от къщи до близката пешеходна ограда, която сега беше непреодолимо препятствие за него.