Гочо стана, изтупа прахта от дрехите си и продължи. Тогава на улицата той видя един гаден вегетарианец, който лепеше листчета, на които беше напечатал: „Обичайте животните, а не ги яжте!“ Гочо не обичаше вегетарианците, а този особено го дразнеше. Какво имаше против малките розови прасенца, защо ги мразеше толкова много, че желаеше изтреблението на техния род? Разбира се, ако зададете този въпрос на тази гадина, то тя ще ви отговори, че не желае да унищожи всички прасенца, а мисли да остави две, които да показва на децата в зоопарка. Какво би казал той, ако Гочо предложи да се унищожат всички вегетарианци и да се оставят само двама, заключени в зоопарка?

Всъщност Гочо напразно се сърдеше на вегетарианеца, защото той беше идеалист, искрено вярващ, че прави нещо добро за животните. За съжаление точно идеалистите са истинските злодеи, от които трябва да се пазим. Съветът имаше програма, която трябва да убеди хората, че бъдещето на рода им е без значение, а единственото важно са парите и техният жалък животец. Вегетарианецът се опитваше да убеди хората, че прасето държи на жалкия си свински живот повече, отколкото на бъдещето на целия свински род. Дори и най-големият злодей и престъпник не би направил това, което правеше вегетарианецът, а той го правеше не защото е злодей, а защото е идеалист, което си е същото.

Според вегетарианеца за прасето е важно да умре от старост, като една грохнала свиня, вместо да загине под ножа като млад и силен шопар. Според този тъп идеалист за прасето е много важно дали след смъртта си ще бъде кремирано или ще бъде изядено от червеите. Всъщност на прасето не му пука какво ще стане с тленното му тяло след края на жизнения му път и то няма нищо против да бъде изядено от червей като Гочо.

***

Веднага след вегетарианеца Гочо попадна на поредния идеалист. Това беше една защитничка на правата на животните, която искаше да скопи всички бездомни псета. И тя като вегетарианеца искаше да избие животните и вярваше, че го прави за тяхно добро.

Всъщност единодушното мнение на всички беше, че мястото на бездомните кучета не е на улицата и че въпросът трябва да се реши с тоталното унищожаване на тяхната популация. Дотук беше с единодушието. Стигнеше ли се до въпроса как да бъде унищожена популацията, започваха споровете. Според защитниците на животните най-хуманният начин да се избие една популация бил чрез стерилизация. Те вярваха, че кучето иска да живее в едно общество, в което първо няма да има малки кутрета, а после няма да има и млади псета, където накрая ще останат само стари и грохнали помияри, които ще измират един след друг от старост. Те вярваха, че кучето иска да види тъжния край на цялата кучешка популация и да умре последно чак когато е загубило всичките си четирикраки приятели. През ум не им минаваше, че кучето може би предпочита да си отиде, преди да е станало свидетел на цялата тази трагедия.

Защитничката на животните беше една обикновена стара мома, която търсеше към кого да насочи своя майчински инстинкт. Тъй като нямаше деца, които да обича, тя беше избрала да обича кучетата. Вярно е, че тази нейна обич беше малко странна и извратена, но такава е любовта на идеалистите.

Защитничката на животните видя Гочо и го погледна с онзи поглед, който сякаш казваше: „Дали да не взема и теб да те скопя?“ Той усети този поглед и побърза да се отдалечи.

***

Гочо стигна до края на улицата, където се намира една от трите градинки, останали след уплътняването на града. Тази градинка е по-специална, защото тя е единствената със свободен достъп, където всеки може да влезе и да й се порадва. Мястото не се отличаваше със сложен ландшафтен дизайн. Всъщност градинката представляваше купчина камъни и строителни отпадъци.