Въпреки че Гочо не си падаше по тези четирикраки разбойници, той не успя да остане безразличен към топлото посрещане и дори съжали, че не може да даде на псето нещо за ядене.

Гочо продължи пътя си, но след няколко метра чу злобен лай и когато се обърна, видя същото куче, което така му се радваше, и същата стара дама, която очевидно бе живяла във висшето общество. Кучето лаеше злобно и й се нахвърляше, а тя вървеше с мъка, подпирайки се на дървено бастунче.

Тогава Гочо разбра, че кучетата са като хората. По едни лаят, а около други махат с опашка. Той си помисли дали да не се върне и да й помогне, като срита псето. Спомни си баща си, който му казваше:
 – Истинският джентълмен, Гочо, е този, който помага на всички жени, а не само на младичките и хубавичките. Така или иначе на хубавичките всички им помагат.
Старият Гочев беше живял през миналия век и разбиранията му бяха оттогава. През 2010, ако Гочо помогнеше на старицата, никой нямаше да го разбере, а и да искаше, не можеше да й помогне. Можеше да срита това псе, но на следващия ъгъл щеше да й се нахвърли друго, още по-злобно. Кучета усещаха, че тя е стара и че е на края на силите си. Възбуждаше се техният ловен инстинкт, който ги караше да нападат старите и немощните, а около силните да въртят опашка.

***

От Дома на Културата Гочо продължи пътя си по улица Витошка. Това беше единствената пешеходна улица в града или поне се водеше за такава. В София под пешеходна улица се разбираше нещо средно между паркинг и битпазар. Доцентът пълзеше под коли и се промъкваше през дупките, които съпротивата беше пробила в пешеходните огради. Гочо не знаеше в София някога да е имало пешеходна улица, но добре помнеше времето, когато в България имаше други градове освен София и в тези други градове имаше истински пешеходни улици. Това бяха отдавна отминали времена, преди Съветът да започне програмата за унищожението на българите.

На ъгъла седеше един просяк и жално хленчеше:
 – Моля ви, помогнете! От три дена не съм ял.

Едно момиче се спря, бръкна в чантичката си, извади някакви стотинки, които очевидно й бяха последните, и ги даде на просяка. Тази случка така трогна Гочо, че той се обърна към момичето и й каза:
 – Извинете, виждам, че имате добро сърце. Аз от три дена не съм правил секс. Бихте ли помогнала и на мен?

Момичето не отговори, а го подмина като пътна табела, макар че Гочо по размери приличаше по-скоро на билборд.

Доцентът въздъхна и понечи да продължи, но в този момент се чуха изстрели. Без да се замисля, той се просна по очи на паважа. По принцип престрелките по Витошка бяха нещо обичайно, защото тази улица е граница между трето и четвърто районно управление на полицията, а тези две управления непрекъснато спореха за контрола на наркотиците и проституцията. Този път причината за пукотевица беше различна. Това не беше престрелка, а заря.

Гочо разбра грешката си благодарение на това, че на младини той е бил в казармата, където веднъж дори му дадоха да стреля с пушка. Все пак, не беше лесно човек да различи фойерверките от престрелка, защото светлините на зарята бяха високо над облаците от смог и дим и не се виждаха долу от паважа на Витошка.

Зарята беше по случай рождения ден на Катето и беше поръчана от ректора. В момента те двамата летят с частния му самолет над софийската мизерия и се радват на светлините на фойерверките. Така е, навремето заря имаше само по случай националните празници, а сега всеки, който има пари, може да си направи частна заря. По-рано фойерверките гърмяха, когато беше празник за всички, а днес е празник само за тези, които чукат Катето. Това действително не са малко хора, но недостатъчно за да бъде обявен рожденият ден на Катето за национален празник.