Гочо си потърси друга ниша. Нищо повече не можеше да направи за старата дама, от това да се престори, че не я забелязва. Следващата ниша беше заета от някакъв баровец, който преди малко беше излязъл от тоалетната. „Този е ненаситен – помисли си Гочо. – Не стига, че пика в онези прекрасни порцеланови писоари, ами сега изтича и зае нишата, която аз си бях набелязал.“ Всъщност Гочо напразно завиждаше на баровеца – клетият човек не беше пикал в тези прекрасни писоари, защото над тях беше инсталиран рекламен екран. Когато баровецът влезе, едно момиче се появи на екрана и загледа критично към него. Когато той си разкопча дюкяна, момичето избухна в бурен смях. Накрая момичето успя да укроти смеха си и услужливо му предложи телефон, на който да се обади, за да му удължат носа. Не се знаеше дали баровецът ще се възползва и ще си удължи някой орган, но това, което се знаеше, е, че той не успя да използва тоалетната и се наложи да се състезава с Гочо за една от свободните ниши.

Така или иначе Гочо успя да облекчи естествените си нужди и продължи пътя си към къщи. Едно бездомно куче се завъртя около него, като махаше радостно с опашка. „Какво мило животинче“ – помисли си Гочо, който оцени факта, че поне едно живо същество му се радва. По принцип доцентът не обичаше помиярите, които Съветът беше пуснал на глутници по софийските улици. Целта беше да се ограничи популацията на плъховете и на българите. От една страна, помиярите се хранеха с плъхове, а от друга, те не позволяваха свободното движение на деца и на майки с колички.