Той погледна към големия надпис, който висеше на входа на Дома на Културата: „Тук можете да пикаете само срещу едно евро!“ Да, тук беше последната обществена тоалетна. Другите Безкрачко ги беше приватизирал и сега те бяха стриптийз барове.

Гочо нямаше едно евро, заради което в момента силно съжаляваше. Той си припомни тоалетната на Дома на Културата. Беше влизал там по времето на комунизма. Тогава тоалетните бяха за народа и всеки можеше да се изпикае вътре. Е, вярно, чакаше се половин-един час, но удоволствието си струваше. Вътре беше просторно и красиво. Освен това, имаше високи порцеланови писоари, такива, каквито беше гледал по филмите.

Въпреки всичко, и по времето на демокрацията имаше възможност за един университетски преподавател като Гочо да влезе в Дома на Културата и да пикае като баровец. На входа имаше и втори надпис, по-дребен от първия: „Тук можете да вземете бърз кредит и да се изпикаете само срещу лична карта“.

Гочо въздъхна. Да, можеше да се изпикае, но той не пикаеше на кредит. Спомни си един свой съсед, който си позволяваше кредити. Днес за закуска, утре за тоалетна. Сега този съсед спеше на улицата пред блока на Гочо, увит в кашони.

Все пак имаше някаква полза от това да си доцент по математика. Гочо можеше да смята сложна лихва и знаеше, че кредити не трябва да се взимат. Затова, вместо да затъва в дългове, Гочо се насочи към паркиралите наблизо коли.

В последните години районът около Дома на Културата доста се беше променил. Преди имаше градинка, но Безкрачко я беше приватизирал и застроил. Това не стана отведнъж. Безкрачко не беше толкова глупав. Той първо застрои една ивица от градинката и продаде апартаментите скъпо и прескъпо заради изгледа към парка. След това той продаде втора ивица, която пак беше с изглед към парка, и така нататък. Само последната ивица не гледаше към парка, но купувачите пак платиха допълнително, защото имаше изглед към едно шадраванче. Това не беше обикновено шадраванче. Вече дванадесет години Безкрачко пълнеше това шадраванче с вода и го пускаше да работи малко преди да наближат изборите. Софиянци така се трогваха от жеста му, че забравяха всички обиди и отиваха отново да гласуват за него. Когато изборите преминеха, Безкрачко спираше шадраванчето и го пускаше отново, но чак след четири години. Безкрачко не беше лош човек и нямаше нищо против да остави шадраванчето да работи през цялото време, но, уви, нямаше избор. Ако го оставеше да работи, то нямаше да има какво да пусне за изборите и нямаше да успее да запази кметското си място.

В момента шадраванчето работеше. Гочо се подсети, че скоро пак ще има избори и софиянци пак ще изберат Безкрачко за свой кмет. Причината за това не беше толкова в шадраванчето, колкото в пропагандата, която Съветът наливаше в главите на българите.

Точно в момента Гочо минаваше покрай двама старци. Тоест двама по-дърти дори и от Гочо. В България старците говореха само за секс, футбол и политика. Тоест само за неща, които не разбират и не могат. Тези двамата явно говореха за политика.
 – Защо да избираме друг? – разпалено обясняваше единият старчок. – Безкрачко вече се накраде. По-добре ли ще е да дойде друг, гладен, дето тепърва ще трябва да го чакаме да се накраде?

Съветът беше убедил българите, че кражбата е като яденето и ако в началото си гладен, то като хапнеш, ще се заситиш и ще ти се отяде. Ще кажете: „Не може българите да се чак токова тъпи. Нали бяха с втория коефициент на интелигентност след евреите“. За съжаление, не сте прави. Може! Българите са едновременно едни от най-интелигентните и едни от най-тъпите. Тяхната интелигентност се проявява само когато трябва да направят някой зулум. В останалите случаи те са си доста тъпички.

Та да не се отклоняваме от темата, защото Гочо може да се напикае, докато ние си говорим общи приказки на философски теми. Той в този момент с ускорена крачка се насочи към паркиралите наблизо коли. Ако Гочо беше български министър, сигурно щеше да се изпикае в шадравана, но за съжаление той имаше скрупули, които му пречеха да се държи като обикновен простак. Затова Гочо се насочи към една ниша между два джипа, която му се стори доста подходяща за целта. Когато наближи, Гочо видя, че нишата е заета от една възрастна дама, която вършеше нещо, за което в тоалетната щяха да й вземат не едно, а две евро. Старата дама очевидно не разполагаше с такива средства. Личеше си, че тя е била от висшето общество и че е свикнала да ползва тоалетни, ухаещи на скъпи дезинфектанти. Едва ли си е представяла, че един ден ще удовлетворява естествените си нужди в една ниша между два паркирани джипа пред Дома на Културата. За съжаление тя беше твърде стара, за да си изкарва прехраната с проституция. Нямаше и деца, защото беше повярвала на пропагандата, че само една глупачка може да роди преди петдесет, докато умните момичета правят кариера. Сега беше сама, без средства и не й оставаше нищо друго, освен да клечи между тези два джипа.