***

Първата работа на Гочо беше да отиде до кабинета на своя научен ръководител професор Тричко.

 – Здравейте, господин професоре – поздрави Гочо. – Тези дни трябва да подам данъчната си декларация. Искам да Ви помоля, ако можете да ми помогне при попълването на този безумен документ.
 – Доцент Гочев – смъмри го професорът. – За толкова години не се ли научихте една обикновена данъчна декларация да напишете!

Ще си кажете: „Какво толкова, не може ли Гочо сам да попълни една проста декларация?“ Не е точно така. В България данъчното законодателство е толкова сложно, че за да си попълниш декларацията, не е достатъчно да си доцент по математика. За целта трябва най-малкото да си професор. Затова Гочо се обърна за съдействие към професор Тричко.

В България се плащат стотици данъци и такси. Някои се изчисляват на годишна база, а други на месечна. Най-досадни бяха данъците, дето се смятат за всеки месец поотделно. Всеки месец трябва да сметнеш колко точно пари си получил, защото от това ти зависи данъкът. Ако искаш да спестиш някой лев, нещата стават още по-сложни, защото тогава трябва да прехвърлиш всичките си доходи в един единствен месец. В заводите, за да икономисат от данъци, всеки месец плащаха само на един работник. За работниците беше проблем да получават заплата само веднъж в годината, но взимайки всичките си пари накуп, те си спестяваха повечето данъци.

Добре, че Гочо нямаше никакви доходи, иначе и професор Тричко нямаше да се справи с попълването на данъчната му декларация. Освен това, наскоро бяха въвели плоския данък и сега попълването на декларациите беше малко по-просто.

В България бедните плащаха много повече данъци от богатите и затова, когато въведоха плоския данък, бедняците като Гочо много се зарадваха, защото си помислиха, че отсега нататък бедни и богати ще плащат еднакво. Уви, стана тъкмо обратното. Бедните започнаха да плащат още повече, а богатите още по-малко. Ще попитате: „Ами защо? Нали данъкът е плосък?“ Да, но се оказа, че плосък ще е само данъкът, който се плаща и от бедни, и от богати, а останалите данъци, които са само за бедни, пак ще се плащат само от бедните. По този начин богатият, който получава един милион на месец, плаща 10%, а бедният с неговите 100 лева плаща 60%. Разбира се, монетаристите веднага заявиха, че това не е справедливо, защото богатият плаща цели 100 хиляди, а бедният – само някакви си мизерни 60 лева. Всъщност това не е точно така, защото не е важно колко плащаш, а колко ти остава, след като си платил. На бедния му оставаха 40 лева, а на богатия цели 900 хиляди.

Ще кажете, че сметката не е точна, защото богатият освен плоския си данък плаща още и данъците за бедни. Тоест, от неговите 900 хиляди трябва да извадим още петдесет-шейсет лева пенсионно, здравно и противопожарно осигуряване, данък полицейска закрила, такса пътища, такса телевизия и такса смет. Да, така е, богатите плащат и данъците, които са само за бедни, но ако извадим петдесет-шейсет лева от 900 хиляди, ще получим 899 хиляди и нещо. Тоест нека да не издребняваме, защото петдесет-шейсет лева са малко пари и защото богатите обикновено и тях не ги плащат. Например данък ДДС. Богатите не го плащат, защото те си имат фирми и когато искат да си купят нещо, го купуват за фирмата, а не за себе си. По този начин богатият не плаща ДДС, докато бедният си го плаща като поп.

Гочо и професор Тричко обичаха да спорят по този въпрос.
 – Бедните и богатите трябва да плащат едни и същи данъци! – пенявеше се Гочо. – Вместо бедните да плащат 60%, а богатите само 10%, данъчната тежест трябва да се разпредели поравно и всички да плащат по 35%.
 – Но така богатите биха плащали много повече от бедните, защото 35% за богатия са много повече, отколкото за бедния – протестираше професор Тричко.
 – Да, но от друга страна, на богатите ще им остават много повече пари, отколкото остават на бедните, защото 65% от доходите на богатия са много повече от 65% от доходите на бедния.