Ще кажете, щом цяла България се е изсипала в София, сигурно има някой нов квартал, до който човек би могъл да отиде и да разходи джипа си. Уви, и това не е вярно. В София няма нито един нов квартал още от времето на комунизма. Безкрачко беше стегнал града в железния обръч на околовръстното шосе и не позволи на нито един квартал да изпълзи навън. Поради тази причина смениха девиза на София. Предишният вариант беше: „Расте, но не старее“. Новата версия гласеше: „Не расте, но се нагъчква“.

Да, годината е 2010, няма ги вече парковете, няма вече и майки с дечица, няма вече къде човек да си фучи с джипа. Всички страдаха за загубената зеленина, но най-много от всички страдаше Безкрачко. Ще кажете: „Защо? Той нали нямаше крака или по-точно имаше, но никога не ги използваше за ходене?“ Така е, Безкрачко никога не се е разхождал в парка и не смяташе да го прави и за в бъдеще, но той страдаше заради изкуството.

Какво изкуство? Ще си помислите, че зад тъпата усмивка на Безкрачко се крие една нежна душа, която копнее за красота. Всъщност проблемът не е там, а в общинския бюджет. В общината постъпваха ужасно много пари, защото имаше цял куп абдали, които плащаха данъци. Парите бяха толкова много, че Безкрачко не смогваше да ги окраде, и затова той ги даваше за изкуство. Той пълнеше паркове и градинки с модернистични скулптури и артинсталации, които струваха ужасно скъпо, защото изкуството е безценно.

В началото кметът докарваше тези произведения на изкуството от софийското сметище. Пращаше едни момчета с поръчката да изберат някой по-изкилиферчен боклук и да го сложат в парка. Това беше само в началото, после откри, че всяко второ софийско парвеню си пада скулптор или художник. Ако парвенюто не е, то неговата дъщеря или любовница непременно ще е. Тогава Безкрачко започна да избира скулпторите след конкурс, като печелеше този, който даде най-тлъст подкуп. По този начин Безкрачко хем успяваше да оползотвори бюджета на общината, хем събираше и подкупи от парвенютата. Пък и те му докарваха такива боклуци, каквито и на сметището не можеш да намериш.

Уви, сега вече няма паркове и няма място, където да се изложи всичкото това авангардно изкуство.

***

Гочо подмина градинката при Кристал и в този момент го спря някакъв чичо с очила и го заговори на развален български език:
 – Добър ден, аз професор българист от Харвард. Как стигне до Sofia University?

„Професор българист, дрън-дрън“ – помисли си Гочо. Очевидно това беше поредният секстурист, който е дошъл тук, в България, за да изчука някой и друг евтин български задник, но се страхува да говори на английски, за да не го бият някъде.

През 2010 година България беше изместила Тайланд и беше се превърнала в най-важната дестинация за секстуризъм в света. Ще се зачудите как успяхме да преборим тайландците. Ами, много просто. Българските момичета бяха по-евтини. Имаше и нещо друго. Според монетаристите дупката си е дупка и няма значение дали момичето е бяло, жълто или черно, но въпреки тези космополитни приказки белите робини вървят много по-добре от жълтите и черните и затова Тайланд просто нямаше шанс пред напора на родината ни.

По това време в България основните професии бяха две – сводник и проститутка. Единствената индустрия, която вирееше в тази страна, беше сексиндустрията и този отрасъл на народното стопанство осигуряваше почти цялата трудова заетост на населението. Имаше и някои елементи като Гочо, които преподават в Университета, но това неговото трудно може да се приеме за работа, особено като отчетем факта, че за това му занимание никой не му плаща.

Сексиндустрията е част от шоубизнеса и поради тази причина тя не може да съществува самостоятелно, а се нуждае от постоянен приток на външно финансиране. Това е причината, поради която от особена важност за България бяха секстуристите и момчетата от американските окупационни части. Ако не бяха те, българската сексиндустрия щеше да банкрутира, което би довело до верижен фалит за цялата българска икономика.