Днес комунистическият идеал е демоде, но сега хората мечтаят за свят без дискриминация, в който няма значение дали си умен или глупав, дали си млад или стар, дали си красив или грозен. Мечтаем за свят, в който всички са равни и единственият дискриминационен признак са парите. Тоест мечтаем за нещо като комунизма, но още по-ужасно.

Животът е състезание и това никой не може да го промени. Можем да променяме само правилата. По времето на комунизма нямаше пари и се състезавахме по това, кой е по-голям подмазвач и доносник. Сега няма дискриминация и се състезаваме по това, кой е по-голям крадец и доносник. Тоест почти нищо не се е променило.

Дори и да можеше да създадем свят без конкуренция, нямаше да искаме да живеем в него. Марк Твен е казал, че не знае дали раят съществува, но не би искал да попада там, защото това би било едно ужасно скучно място.

Можем да играем федербал, като си подаваме един на друг, но предпочитаме да разчертаем игрище, да опънем мрежа и да започнем да се конкурираме, да се надхитряме и прецакваме. Това ни радва, това ни кара да се чувстваме живи.

Животът е една игра и тя си има своите правила. Когато играеш игра с отпадане, може да се ръгаш мъжки и да се стремиш да не отпаднеш. Ако си неолиберал, може да изповядваш идеята, че няма значение кой ще отпадне, важното е само играта да върви напред. Какво става с неолибералите? Нищо, те отпадат и играта продължава без тях.

Дори и неолибералите не искат да отпаднат. Те твърдят, че се борят за игра, в която непрекъснато влизат нови играчи, но никой никога не излиза. Опитваш се да им обясниш, че няма такава игра и че рано или късно игрището ще се задръсти от играчи и ще дойде моментът, когато някой ще трябва да напусне, но те ти казват, че с новите технологии ние ще започнем да се храним с изкуствени храни, направени от петрол и боклуци. Казват ти, че планетата била като градския транспорт – колкото и да е натъпкан автобусът, винаги има място за още един.

Заблудата на неолибералите идва от това, че в момента живеем в исторически период, през който населението на Земята нараства експоненциално, и те си мислят, че това може да продължи вечно. Днес храната е достатъчно. Умират от глад само в Африка. Неолибералите си мислят, че гладът е нещо забравено в Европа, което няма как да си припомним. Това не е точно така, защото всеки ден от Африка идват хиляди емигранти, а заедно с тях рано или късно ще дойде и гладът.

Неолибералите не само че не допускат, че гладът може да дойде в Европа, нещо повече, те ни призовават да се преборим с глада в Африка. Те ни казват: „Всяка година в тази бедна страна умират по един милион от глад. Дайте да съберем толкова и толкова пари и ще спасим тези хора“. Звучи адски тъпо. Ако тази година им дадем храна, догодина ще умрат не един, а два милиона. Добре, но те казват: ние ще им даваме храна всяка година и така те няма да умрат. Добре, тази година никой няма да умре, но догодина пак ще си отиде един милион. За да спрем глада, догодина ще трябва да нахраним два милиона, после три, четири и така нататък. На пръв поглед изглежда, че имаме аритметична прогресия, но всъщност прогресията е геометрична. Както и да го смятаме, не можем до безкрайност да увеличаваме помощите. Рано или късно ще фалираме и тогава тези хора ще умрат от глад или ще дойдат да вземат нашата храна и тогава ще мрем заедно.

Трябва ли да помагаме на другите страни? Да, както хората си помагат, така го правят и държавите. Както между хората има приятелство и подкрепа, така е и между държавите. Когато някъде се е случило бедствие и хората имат нужда от помощ, то редно е да им помогнем. Днес ние ще помогнем на тях, а утре те на нас.

Добре, а трябва ли да помагаме на една държава, в която всяка година един милион умират от глад? Не, при тях това е начинът за регулиране на населението. Ако ги нахраним сега, няма да им решим проблема, а само ще го отложим във времето.

***