В началото на века същите реклами вървяха, но за удължаването на един друг орган. Прелом настъпи през 2008 година, когато учените доказаха, че има връзка между дължините на носа и на въпросния орган. Оттогава вече никой не се хабеше да удължава това, което е в гащите, защото никой не го вижда. Вместо това започнаха да удължават носовете си и с това да демонстрират мъжественост.

Гочо имаше достатъчно дълъг нос, а и да не беше достатъчно, нямаше как да го удължи с доходите си на университетски преподавател. Вместо да помисли за носа си, Гочо реши да направи нещо за цялото си тяло и влезе в банята, за да се изкъпе. Уви, нямаше вода. Някакъв простак беше откраднал три километра водопроводна тръба и сега цялото българско малцинство беше на сухо. Разбира се, вода имаше в луксозните квартали на София, но там живееше мнозинството. В тези квартали имаше ред и не се крадеше, но, уви, Гочо живееше в българската махала – Обеля, известна още като квартала на неограничените възможности. В Обеля всичко беше възможно, можеше да ти откраднат възглавницата, докато спиш на нея. Е, това е възможно, само ако си под сто кила. Гочо беше сто и десет и неговата възглавница никой не я пипаше.

Вместо да се къпе, Гочо се облече набързо и тръгна към центъра за кръводаряване. И без туй къпането се беше превърнало в доста скъпо удоволствие, откакто Безкрачко беше приватизирал водоснабдяването. Особено за един доцент къпането си беше непосилен лукс.

В България обществото имаше много интересна структура. На върха на обществената пирамида стояха престъпниците, наречени още мутри, а на дъното бяха университетските преподаватели, наречени още будали. Гочо преподаваше Необикновени Диференциални Уравнения в Софийския университет. Това беше някаква математика, непонятна никому, в това число и на доцент Гочев. Въпреки ниския си социален статус, Гочо за щастие приличаше по-скоро на престъпник, отколкото на университетски преподавател, и поради тази причина хората на улицата се отнасяха към него с нужното уважение.

Българското малцинство се състоеше предимно от стари моми и стари ергени. Гочо не правеше изключение. Той беше на 48 години и макар да беше сравнително запазен, вероятността да се ожени беше точно толкова, колкото да стане президент на Съединените Щати.

В България периодът на чифтосването продължаваше докъм шейсетата годишнина и завършваше със смъртта на индивида. В другите страни този период се наричаше тийнейджърство и завършваше към двадесетата година, когато хората създаваха семейства и започваха да правят деца. Българите не създаваха семейства, нито деца, и затова мъжете на четиридесет-петдесет години се държаха като тийнейджъри и налитаха на бой при първа възможност.

Когато тази сутрин Гочо се опита да излезе през вратата на блока, се оказа, че някакъв престъпник е паркирал джипа си точно пред входа и Гочо трябва да избира между това да пропълзи под или да прескочи над мутро-возилото. Етикетът изискваше да пропълзи, но Гочо го беше страх, че неговият пищен тумбак ще се заклещи и затова предпочете да мине отгоре.

Гочо премина през капака, като леко го изкриви, и скочи от другата страна, грациозен като бременна слоница. Тогава срещу него се изправи въпросният престъпник, чието возило беше станало жертва на Гочовите килограми. Собственикът на джипа беше едно много симпатично и младо момче. Вярно е, че то беше престъпник, но в България това не беше голям грях, защото в тази страна всички бяха престъпници. Местното законодателство съдържаше толкова много безумни закони, че дори и най-честният и хрисим човек рано или късно ставаше престъпник. По-точно това ставаше при навършване на пълнолетие, защото до 18 българите бяха малолетни престъпници. Разбира се, благодарение на демографския срив въпросът с малолетните престъпници се реши от само себе си, защото те изчезнаха заедно с децата.

Та въпросният престъпник се изправи пред Гочо и плахо попита:
– Ти защо минаваш през колата?