– И по кой начин тогава ще излъжете Гочо, че второто му условие е изпълнено? – ядно попита Франк.
– Няма проблеми, вече го излъгахме. Организирахме му телефонен разговор с някакъв холандец, когото той помисли за Ралф. Отстрани се чуваше радостното квичене на Чита и дъщеричката им. Холандецът благодари на Гочо за това, че благодарение на него сега те вече са свободни и много щастливи.***
Десетте условия, които Гочо поставя
***На другия ден в кабинета на Безкрачко се получи едно много странно писмо. В него се казваше, че господин кметът е осъден по бързата процедура и че в срок от 24 часа трябва да се яви в Централния софийски затвор за изтърпяване на наказанието.
Безкрачко не можа да повярва на очите си. Очевидно беше станала някаква грешка! А може би това беше някаква тъпа шега? Той веднага звънна на един свой човек в прокуратурата и го попита кой си прави гаргара с кмета на София. Неговият човек с тъжен глас му обясни, че няма никаква грешка. От горе дошло нареждане да вкарат в затвора поне един престъпник.
Това беше много съмнително. Самата идея в затвора да бъде вкаран престъпник звучеше налудничаво и абсурдно.
Във всяка държава функцията на затвора е да отдели престъпниците от честните трудови хора. И в България е така, но, разбира се, българският модел е уникален. Тук престъпниците са твърде много и затова е абсолютно невъзможно всички те да бъдат прибрани, но затова пък честните хора са такава рядкост, че не представлява никакъв проблем те да бъдат поставени в затвора и по този начин държавата да ги защити от бандитите.
Накрая Безкрачко се сети, че днес е рожденият му ден. Улисан в работа и кражби, той беше забравил за днешния празник, но очевидно колегите от прокуратурата се бяха сетили и бяха решили да го поздравят с тази леко дебелашка шега. Единственото, което не можеше да разбере, е как толкова много хора бяха успели да се наговорят и да се включат в майтапа. Той звънна на познати съдии, следователи и прокурори и всичките те говореха едно и също, сякаш си бяха плюли в устата. Накрая реши да се обади на председателя на Софийския градски съд. Това беше един страхотен сухар, без грам чувство за хумор. Дори някой да е подготвил шегичка за Безкрачко, то председателят със сигурност не участва. Той не може да е замесен не само защото е твърде скучен и сериозен, а още защото всяка седмица Безкрачко му праща по една торба с пари, за да го пази от затвора. Председателят е сериозен човек и не би тръгнал да се шегува с това, от което си вадеше хляба.В България положението на съдиите е много тежко. Тук, за да влезеш в затвора, трябва да попаднеш първо на честен полицай, който да те хване, после на честен следовател, който да те проследи, после трябва да ти се случи честен прокурор, който да внесе делото в съда, и чак накрая трябва да случиш на три инстанции от честни съдии. При тази дълга верига не е чудно, че всичките подкупи отиват в по-предните звена, а за съдиите, които са в края на хранителната верига, не остава почти нищо. Безкрачко е едно приятно изключение, защото той плаща на всички по веригата, без значение дали съответният човек ще му потрябва или не. Затова председателят е изключително благодарен на кмета и не би си позволил да се шегува с него.
Безкрачко веднага му се обади по телефона:
– Господин председателю, днес получих някакво много странно писмо. Да знаете нещо по въпроса?За съжаление, оказа се, че и председателят е много тъжен. Дори нещо повече, той направо плачеше. Ще попитате защо той взима нещата толкова навътре. Ами и вие да губехте по една торба с пари седмично, и вие щяхте да плачете.
– Съжалявам, Безкрачко – хлипаше председателят. – Нали знаеш, че ти си ми като роден син, но нищо не мога да направя. Обадиха се от ЦРУ и наредиха незабавно да те изпратим в затвора. Сам разбираш, това не се хора, а зверове. Как ли не им се молих, предложих им да вкараме в затвора някой друг бандит, такива тук си имаме колкото искаш, но те не щат. Искат точно теб. Обясних им, че ти си ни най-свестният разбойник, но те не и не.