– Ти, вместо да стоиш тук и да правиш статистика колко са пропълзели и колко прескочили, по-добре си премести бричката, че след малко ще се върна и прескочилите ще станат двама.

Както обикновено се случва в живота, логиката отстъпи на силата и момчето замълча виновно. Може би ще ви зачуди кроткият и благ характер на доцент Гочев, но в България хората са толерантни към нарушителите, защото никой не е безгрешен. На двадесетина метра по-нагоре по улицата пред съседния вход беше паркиран джипът на Гочо и точно в момента две бабички пропълзяваха под него, за да отидат на партийно събрание. Едната баба беше заклета комунистка и се бореше за приватизация. Втората баба беше върла антикомунистка и се бореше за национализация. Наистина бабите се бяха пообъркали малко и се бореха за обратното, но в България всичко беше наопаки.

Гочо изчака бабите да изпълзят изпод джипа и чак тогава потегли. Не че някой щеше да му направи въпрос за две сгазени бабички, но той беше старомоден и смяташе, че дори и пешеходците са хора.

Доцентът ловко се включи в движението, където другите шофьори го приветстваха с клаксони и псувни. По принцип българите постоянно надуваха клаксоните. Това беше, защото те бяха хора крайно комплексирани и се безпокояха, че никой не ги забелязва. Единственият, който не свиреше с клаксона си, беше Гочо, но не защото не беше комплексиран, а защото се надяваше да го забележат като единствения невдигащ шум. Всъщност в рева на клаксоните никой не забелязваше Гочо, а и да го беше забелязал някой, то би решил, че просто на Гочо не му работи свирката.

***

Докато Гочо излизаше от блока, неговият съученик и приятел Петьо тепърва се излюпваше от кревата. И той като Гочо беше стар ерген, но не живееше в мръсотия и мизерия като повечето си съученици. Тайната на Петьовото благополучие се криеше в майка му. Тя го переше и гладеше, освен това работеше и го изхранваше със заплатата си. Майка му беше пенсиониран професор по древноиндийско изкуство, но сега работеше в един публичен дом. Ще кажете: „Браво, на нейните години не всеки може!“ Не е това, което си мислите. Всъщност тя работеше като чистачка, но за осемдесетгодишна бабичка и това си е за „браво“.

Петьо беше професионален грабител на гробници. През 2010 година разрушаването на старини се смяташе за наука и даже Петьо беше професор по археология в Софийския университет. Това беше една много важна и ценена наука. Мъдреците насърчаваха изследванията в тази област, за да заличат лошите спомени от миналото. Съветът не искаше да признае, че са съществували и други империи, освен Монетаристичната, по същия начин както християните не искаха да признаят, че преди тях е имало езичници, а Сталин криеше, че е имало и други революционери.

Огромна помощ на археолозите оказваха иманярите. Въпреки общата им цел, тези две групи не се обичаха, защото бяха в непрекъсната конкуренция за парите на колекционерите. Освен това иманярите вършеха работата си половинчато, като само изнасяха това, което може да се изнесе, докато археолозите търпеливо унищожаваха всичко, камък по камък.

Наистина, Петьо имаше колеги, които не разбират истинския смисъл на археологията. Те се опитваха да консервират старините, вместо веднага да ги унищожават под предлог, че правят важни изследвания. Въпреки това тези археолози не създаваха проблем, защото важното беше да извадят историческите ценности от земята, а след това имаше кой да ги потурчи. Средният живот на находките беше хиляда години под земята и само петдесет години след изваждането им. Тоест дори и тези, които не разбираха истинската си мисия, все пак успяваха да съкратят живота на старините около двадесет пъти.

В момента Петьо лежеше в леглото си и мечтаеше за това как един ден ще разруши Хеопсовата пирамида, за да види дали вътре каменните блокове са издялани със същото старание като блоковете, които са отвън. След това Петьо искаше да реставрира цялата пирамида, като я построи отново. Тази реставрация нямаше да е безсмислена, защото Петьо искаше пирамидата да стане два пъти по-висока, за да може да привлича още повече туристи. След реставрацията пирамидата щеше да е много по-здрава, защото Петьо щеше да замени нетрайния варовик с железобетон.