За да унищожат Университета, мъдреците решиха да затворят университетската библиотека. Това не помогна, защото в тази библиотека не ходеше никой и никой така и не разбра, че нея вече я няма. Маман се чудеше къде е сърцето на Университета, кой е жизнено важният орган, без който Алма матер ще загине. Затвориха и Интернет клуба, но това също не помогна. Тогава Маман реши да посегне към нещо по-съществено и затвори тоалетните. Това създаде доста проблеми, но Университетът отново оцеля. Тук-таме се виждаше как някой студент се облекчава в някой ъгъл, но това беше единственото неудобство. Накрая Маман затвори лавката и този път Университетът окончателно загина. Е, имаше тъпаци като Гочо, които продължаваха да ходят там, но по-важното беше, че студентите изчезнаха.

Лавка нямаше. Гочо имаше една друга естествена нужда, но тоалетна също нямаше. Затова той, вместо да се глези с харченето на пари, предпочете да върне част от дълговете, с които тежеше на колегите си. След като успокои двама от най-настойчивите си кредитори, Гочо остана без пукната пара, което си е неговото обичайно състояние.

Той нямаше повече работа в Университета и затова с бавни стъпки се запъти обратно към дома си в Обеля.

***

Докато Гочо вървеше към Обеля, бойците от съпротивата развиваха вентилите на неговия джип. От края на войната до 2010 не се беше случило нищо ново. Ще си помислите, че поне съпротивата е нова. Уви, не. В 2010 съпротивата се състоеше от Кико и Коко, а те бяха най-младите членове на диверсионната група, която през Втората световна война нападаше цистерните с газирана вода, които бяха предназначени за хитлеровата армия и пътуваха от България към Африка. Тогава Кико беше още на 14, а батко му Коко беше вече на 16 години. Не е трудно да пресметнете, че сега те бяха съответно на 82 и 84 години.

Причината, поради която съпротивата нападна Гочовия джип, е това, че той беше паркирал така, че блокираше създадения от тях проход. По-точно беше закрил дупката, която съпротивата беше пробила в една от оградите на Безкрачко. Заради това престъпление съпротивата реши да накаже Гочо, като му спусне гумите.

В този момент Коко се опитваше да развие вентила, докато Кико стоеше на пост и вардеше да не се появи американски бомбардировач. Не че Кико можеше да види самолет, летящ на 10 хиляди метра, при това произведен по технологията Стелт и невидим за хора и радари. Кико не можеше да види дори колко е часът, защото стрелките на часовника му бяха твърде дребни. Просто традицията повеляваше, докато батко му извършва акция, той да стои на пост и да го варди.

Тъжно беше, че от старата бойна група бяха останали само тези двамата. Ще си помислите, че другите младежи са станали жертва на американските антитерористични операции. Нищо подобно, бомбите винаги падаха някак встрани и досега не бяха засегнали нито един боец от групата. За жалост, времето не беше така милостиво и един по един бойците гушнаха букета – кой от сърце, кой от болни бъбреци, кой просто от старост.

Кико и Коко също бяха вече взели-дали. Почти не чуваха и много лошо виждаха, а и ръцете и краката им вече не ги държаха. Коко се опитваше да развие вентила, но Гочо го беше затегнал прекалено здраво и Коко не можеше да го пребори. Тогава на помощ се притече по-младият Кико и двамата със задружни усилия пуснаха въздуха от Гочовата гума. Как се обръщат нещата! Навремето младият Кико търсеше помощта на батко си Коко, за да развие крана на цистерната с газирана вода, а сега дойде времето, когато неговите пръсти бяха по-силни от тези на батко му.

***

В момента Гочо минаваше край една сграда, която се наричаше Дом на Културата. Да, в София имаше и такова нещо. Сигурно се чудите защо в една страна, в която културата е нещо непознато, ще има такъв дом. Наистина, единствените домове, които българите посещаваха, бяха публичните, но тази сграда си имаше друга история. Навремето в България имаше един диктатор, чиято дъщеря си мислеше, че културата е едно бездомно същество и ако й построи дом, то тя ще дойде и ще се засели в България. Разбира се, нещата не стояха точно така. Културата така и не дойде, но все пак от цялата тая работа остана нещо наистина културно. Точно за това нещо си мислеше в момента Гочо.