Съвсем случайно Безкрачко беше попаднал на най-хубавото място в цяла София. На всичкото отгоре на него за първи път му се случваше да е сред честни хора. Другите затворници бяха много мили и симпатични момчета, бедни и честни, толкова бедни, че дори нямаха пари да си платят подкупа, за да излязат, и толкова честни, че със сигурност щяха да си останат бедни.

В този момент старшината изкомандва:
 – Всички, които са без кепета, три обиколки на плаца, бегом марш!

В колона по един затворниците започнаха да тичат покрай оградата. Тази нощ някой беше откраднал всичките кепета и затова сега всички бяха наказани. Единствен Безкрачко седеше в центъра на плаца и щастливо се усмихваше.

***

Вечерта директорът на затвора дойде при Безкрачко и строго му каза:
 – Господин кмете, няма ли вече да си ходите? Журналистите вече ви снимаха в раиран костюм. Пообиколихте, поразгледахте, нямате повече работа тук.
 – Но как – възмути се Безкрачко. – Аз съм изпратен в затвора заради куп сериозни престъпления. Аз трябва да остана тук, за да излежа наказанието си.
 – Това въобще не е необходимо – отговори му директорът. – Ние сме демократичен затвор и затова при нас VIP персоните са в постоянен отпуск.
 – Но аз не искам отпуск, тук ми е добре, не искам да излизам. Моля ви, не ме изпращайте обратно в онази джунгла.
 – Все пак, господин кмете, затворът е за честните хора, а не е за такива като вас. Ако действително държите да останете, ще направя за вас едно изключение, но това ще ви струва доста скъпо.
 – Добре – усмихна се Безкрачко. – Досега плащах, за да не вляза в затвора, а отсега нататък ще плащам, за да не изляза.