През това време Гочо се провираше към дома си. Сега той си мислеше какво да прави с лучената супа, която беше приготвил. Беше хубаво да я сподели с някого. Ех, ако Ани беше се съгласила да се омъжи за него сега можеха да са заедно и да сърбат лучена супа.

Гочо се опита да пропъди тъжните мисли за поредната отрязала го жена и си помисли, че на света трябва да има поне един човек, който да е по-нещастен от него. В този момент Гочо видя бай Георги, който седеше пред блока и се правеше на незабележим.

– Здравей, бай Георги – поздрави го Гочо.

Старецът се смути, отдавна никой не го беше поздравявал. Преди години бай Георги беше бригадир на отряд мускулести мъжаги. Тогава работата му беше проста, но отговорна. Той стоеше в бар „Избата“, пиеше марково уиски и чакаше да му се обадят по телефона. Когато получеше някаква инструкция, я предаваше на момчетата и продължаваше да си пие уискито.

В онези щастливи години всички поздравяваха бай Георги. Идваха с мазни физиономии и казваха: „Здравей, бай Георги, как е днес настроението?“ Всички го обичаха и всички му се подмазваха. Единствен Гочо се правеше, че не го забелязва. Бай Георги можеше да се погрижи да превъзпита доцента и да го накара да му целува задника, но старецът не беше лош и уважаваше смелостта на Гочо, а по онова време, за да не поздравиш бай Георги си трябваше смелост.

Минаха години, животът се промени. Приватизираха полицията и сега, когато трябва да се набие нечие канче, изпращат полицаи. Момчетата на бай Георги останаха без работа и той смени новия костюм със стари дрипи. Сега, вместо да се кипри в бар „Избата“ и да пие уиски, седеше пред бара и пиеше антифриз. Разликата между уискито и антифриза не е толкова голяма, колко си мислите. Не е това, което тежеше на бай Георги. Най-тъжното беше, че той загуби социалния си статус. Никой вече не го поздравяваше, хората минаваха покрай него, като се правеха, че не го виждат.