Така или иначе Гочо успя да облекчи естествените си нужди и продължи пътя си към къщи. Едно бездомно куче се завъртя около него, като махаше радостно с опашка. „Какво мило животинче“ – помисли си Гочо, който оцени факта, че поне едно живо същество му се радва. По принцип доцентът не обичаше помиярите, които Съветът беше пуснал на глутници по софийските улици. Целта беше да се ограничи популацията на плъховете и на българите. От една страна помиярите се хранеха с плъхове, а от друга те не позволяваха свободното движение на деца и на майки с колички.

Въпреки, че Гочо не си падаше по тези четирикраки разбойници, той не успя да остане безразличен към топлото посрещане и дори съжали, че не може да даде на псето нещо за ядене.

Гочо продължи пътя си, но след няколко метра чу злобен лай и когато се обърна, видя същото куче, което така му се радваше, и същата стара дама, която очевидно бе живяла във висшето общество. Кучето лаеше злобно и й се нахвърляше, а тя вървеше с мъка, подпирайки се на дървено бастунче.

Тогава Гочо разбра, че кучетата са като хората. По едни лаят, а около други махат с опашка. Той си помисли дали да не се върне и да й помогне, като срита псето. Спомни си баща си, който му казваше:
– Истинският джентълмен, Гочо, е този който помага на всички жени, а не само на младичките и хубавичките. Така или иначе на хубавичките всички им помагат.
Старият Гочев беше живял през миналия век и разбиранията му бяха от тогава. През 2010, ако Гочо помогнеше на старицата, никой нямаше да го разбере, а и да искаше, не можеше да й помогне. Можеше да срита това псе, но на следващия ъгъл щеше да й се нахвърли друго, още по-злобно. Кучета усещаха, че тя е стара и че е на края на силите си. Възбуждаше се техният ловен инстинкт, който ги караше да нападат старите и немощните, а около силните да въртят опашка.

***