Той излезе от джипа си и затърси дупката в оградата, която съпротивата трябваше да е направила, за да могат хората да минават. Странно, дупка нямаше. Изглежда, че съпротивата беше пропуснала тази ограда, а напрежението беше твърде високо, за да може Гочо да прескочи. Доцентът започна да се притеснява, но не за дълго, защото накрая намери дупката. Просто беше паркирал джипа си пред нея и затова не можеше да я види. Гочо се провря внимателно, като внимаваше да не го тресне токът, а и джипът му пречеше.

След като преодоля това дребно препятствие, доцент Гочев гордо влезна в центъра за кръводаряване. Малко по-късно той излезна оттам по-богат с 27 евро и по-лек с половин кило. Да, бяха му източили половин литър кръв. Предишния път, когато Гочо даде кръв, беше по времето на комунизма. Тогава той продаде кръвта си срещу два дена отпуск от казармата. Тогава това бяха два дена свобода, а за свободата много хора са давали кръвта си. Сега Гочо продаде кръвта си срещу 30 дена порно, което е по-малко от два дена свобода, но все е нещо.

Гочо си припомни, че навремето го източиха с 250 грама кръв. Доцентът набързо изчисли, че монетаристите са два пъти по-големи кръвопийци от комунистите, но сметката не беше съвсем точна, защото комунистите даваха освен отпуск и шоколадчета, а това е нещо, което Гочо обича почти колкото порното.

******************

В момента Гочо минаваше край една сграда, която се наричаше Дом на Културата. Да, в София имаше и такова нещо. Сигурно се чудите защо в една страна, в която културата е нещо непознато, ще има такъв дом. Наистина, единствените домове, които българите посещаваха, бяха публичните, но тази сграда си имаше друга история. Навремето в България имаше един диктатор, чиято дъщеря си мислеше, че културата е едно бездомно същество и ако й построи дом, то тя ще дойде и ще се засели в България. Разбира се, нещата не стояха точно така. Културата така и не дойде, но все пак от цялата тая работа остана нещо наистина културно. Точно за това нещо си мислеше в момента Гочо.

Той погледна към големия надпис, който висеше на входа на Дома на Културата: „Тук можете да пикаете само срещу едно евро!“ Да, тук беше последната обществена тоалетна. Другите Безкрачко ги беше приватизирал и сега те бяха стриптийз барове.

Гочо нямаше едно евро, заради което в момента силно съжаляваше. Той си припомни тоалетната на Дома на Културата. Беше влизал там по времето на комунизма. Тогава тоалетните бяха за народа и всеки можеше да се изпикае вътре. Е, вярно, чакаше се половин-един час, но удоволствието си струваше. Вътре беше просторно и красиво. Освен това, имаше високи порцеланови писоари, такива, каквито беше гледал по филмите.

Въпреки всичко и по времето на демокрацията имаше възможност за един университетски преподавател като Гочо да влезе в Дома на Културата и да пикае като баровец. На входа имаше и втори надпис, по-дребен от първия: „Тук можете да вземете бърз кредит и да се изпикаете само срещу лична карта.“

Гочо въздъхна. Да можеше да се изпикае, но той не пикаеше на кредит. Спомни си един свой съсед, който си позволяваше кредити. Днес за закуска, утре за тоалетна. Сега този съсед спеше на улицата пред блока на Гочо, увит в кашони.

Все пак имаше някаква полза от това да си доцент по математика. Гочо можеше да смята сложна лихва и знаеше, че кредити не трябва да се взимат. Затова, вместо да затъва в дългове, Гочо се насочи към паркиралите наблизо коли.