Час по-късно Маман се изнесе, като каза на охраната, че Председателят е наредил
никой да не го буди до сутринта.
***
До центъра за кръводаряване на Гочо му оставаше още около километър. Всъщност
за 15 минути той можеше спокойно да измине пеша това разстояние, но не и в
София. Особено не в Обеля. Причината беше, че кметът Безкрачко мразеше
пешеходците. На тях им беше забранил да ходят по тротоарите, защото това беше
място за паркиране на автомобили. Те нямаха право да се движат и по платното,
защото там беше място за движение на автомобили. Въпреки това имаше отчаяни
пешеходци, които се движеха напук на всички забрани, но за тях Безкрачко беше
измислил хиляди препятствия. Пътят им се препречваше от рекламни билбордове,
сергии и просяци. Глутници бездомни кучета ги преследваха. Зееха шахти, чиито
отвори небрежно бяха замаскирани с боклуци. Имаше хитри капани от типа
„подвижна плочка“. Когато тъпият пешеходец стъпеше на плочката, тя се
обръщаше и го обливаше с кал от главата до петите. Не че на пешеходците им
пукаше. Те вече бяха изпръскани от шофьорите, а мокър от дъжд не се бои.
Когато Безкрачко разбра, че с пешеходците с добро не може да се справи, започна
да стои огради. Аргументът бе да се попречи на клетия пешеходец да излезе на
платното, където може да го сгази кола. Истинската причина бе да попречи на
гадните пешеходци да се доберат да спасителния тротоар. Въпреки всичко
пешеходците продължаваха да упорстват и да прескачат оградите. Тогава кметът
започна да прави оградите двуметрови, после триметрови, но проблемът се реши
чак когато пусна високоволтов ток. Е, вярно, висеше тук-таме по някой изпържен
пешеходец, но това имаше много добър възпитателен ефект.
|
***
Докато Мъдреците заседаваха, Гочо продължаваше да пътува. В момента
задръстването го беше забило до едно пешеходно островче, на което Кака Лара
изтезаваше едно момиченце. Ще си помислите, че това не е София и че годината не
е 2010. Наистина пешеходното островче стоеше като някакъв анахронизъм, защото
Безкрачко беше застроил всичко в София и сега застрояваше последните укрития
на пешеходците. Все пак това беше трудна задача, защото трябваше да се строят
сгради със сложна форма – една кръгла, друга капковидна. Така или иначе това
островче засега беше оцеляло и на него Кака Лара взимаше интервю от едно от
последните деца, артисали след демографската катастрофа. Момиченцето беше на
около седем-осем години и гледаше уплашено червенобузестата леля, която
държеше да бъде наричана Кака Лара – любимката на всички деца.
– Как се казваш? – агресивно подходи Кака ви Лара.
Момиченцето промърмори нещо неразбираемо.
– Много хубаво име – заключи Лара, която не беше чула отговора, но не се
вълнуваше особено какво име са му лепнали на малкото чудовище. Тоест, Кака
Лара беше любимка на всички деца, но това не значеше, че децата са й любими.
Въобще, трябва да знаете, че любовта не е симетрична релация, и това, че някой ти
е любим, въобще не значи, че и той чувства същото към теб.
– На колко си годинки? – продължи да досажда Лара.
– На осем – каза момиченцето.
– Имаш ли си гадже?
Това беше поредният нетактичен въпрос, който Кака ви Лара има на въоръжение.
Момиченцето силно се смути, погледна към земята и каза сконфузено:
– Ами не, нямам.
Как не я беше срам, нейните връстнички вече сами си изкарват хляба, като въртят
свирки на околовръстното, а тя още си няма гадже!
– Защо – учуди се Лара – не си чак толкова грозна, как не си успяла досега да си
хванеш някой за гадже?
– Ами аз, такова, не знам защо – заека момиченцето, след което се разрева.
– Нищо де, не плачи – успокои го Кака Лара. – Ще ти намерим някой батко или по-добре направо чичо.
|