Можем да играем федербал като си подаваме един на друг, но предпочитаме да разчертаем игрище, да опънем мрежа и да започнем да се конкурираме, да се надхитряме и прецакваме. Това ни радва, това ни кара да се чувстваме живи.

Животът е една игра и тя си има своите правила. Когато играеш игра с отпадане, може да се ръгаш мъжки и да се стремиш да не отпаднеш. Ако си неолиберал може да изповядваш идеята, че няма значение кой ще отпадне, важното е само играта да върви напред. Какво става с неолибералите. Нищо, те отпадат и играта продължава без тях.

Дори и неолибералите не искат да отпаднат. Те твърдят, че се борят за игра, в която непрекъснато влизат нови играчи, но никой никога не излиза. Опитваш се да им обясниш, че няма такава игра и че рано или късно игрището ще се задръсти от играчи и ще дойде момента когато някои ще трябва да напусне, но те ти казват, че с новите технологии ние ще започнем да се храним с изкуствени храни направени от петрол и боклуци. Казват ти, че планетата била като градския транспорт. Колкото и да е натъпкан автобуса, винаги има място за още един.

Заблудата на неолибералите идва от това, че в момента живеем в исторически период, през който населението на Замята нараства експоненциално и те си мислят, че това може да продължи вечно. Днес храната е достатъчно. Умират от глад само в Африка. Неолибералите си мислят, че глада е нещо забравено в Европа, което няма как да си припомним. Това не е точно така, защото всеки ден от Африка идват хиляди емигранти, а заедно с тях рано или късно ще дойде и гладът.

Неолибералите не само, че не допускат, че гладът може да дойде в Европа, нещо повече, те ни призовават да се преборим с глада в Африка. Те ни казват: „Всяка година в тази бедна страна умира по един милион от глад. Дайте да съберем толкова и толкова пари и ще спасим тези хора.“ Звучи адски тъпо. Ако им дадем тази година храна, догодина ще умрат не един а два милиона. Добре, но те казват, ние ще им даваме храна всяка година и така те няма да умрат. Добре, тази година никой няма да умре, но догодина пак ще си отиде един милион. За да спрем глада догодина ще трябва да нахраним два милиона, после три, четири и така нататък. На пръв поглед изглежда, че имаме аритметична прогресия, но всъщност прогресията е геометрична. Както и да го смятаме не можем до безкрайност да увеличаваме помощите. Рано или късно ще фалираме и тогава тези хора ще умрат от глад или ще дойдат да вземат нашата храна и тогава ще мрем заедно.

Трябва ли да помагаме на другите страни? Да, както хората си помагат, така и го правят и държавите. Както между хората има приятелство и подкрепа, така е и между държавите. Когато някъде се е случило бедствие и хората имат нужда от помощ, то редно е да им помогнем. Днес ние ще помогнем на тях, а утре, те на нас.

Добре, а трябва ли да помагаме на една държава, в която всяка година един милион умират от глад. Не, при тях това е начина за регулиране на населението. Ако ги нахраним сега, няма да им решим проблема, а само ще го отложим във времето.

***
Нека отново погледнем на живота като на игра. Ако играчите са само двама, то тогава стратегията е само една – да прецакаш противника. Нека видим как е при игрите с повече играчи. Там стратегията е – ти заедно със своите съюзници да прецакаш останалите. Да разгледаме проста игра, каквато е „Не се сърди човече“. Там стратегията е всички слаби да се съюзят срещу най-силния. Когато нещата се променят и най-силния стане друг, веднага коалициите се променят и отново всички са заедно срещу най-силния.

Тоест, при игрите с много играчи стратегията е – помагай на приятелите си, за да прецакате останалите. В човешкото общество има два възможни типа поведение: помагай и прецаквай. Ние помагаме на приятелите си и твърдим, че го правим изкрено и безкористно, но всъщност целта е да прецакаме останалите. Когато помагаш на един, ти винаги прецакваш друг, но не е все едно дали го прецакваш като помагаш на негов съперник или като му подливаш вода директно.

Има разлика в стратегията на мъжете и на жените, както и между планинците и тези, които живеят в равнината. Мъжете залагат повече на приятелството и по-малко разчитат на прецакването, докато жените не залагат много на приятелството и са по-склонни да правят мръсни номера, особено помежду си. Подобна е и разликата между планината и равнината. Известно е, че планинците са много честни, не крадат и не лъжат, докато в равнината е пълно с мошеници, които само се чудят как да те оберат.

Случайно ли е това? Защо се наблюдава такава закономерност? Отговорът се крие във вероятността даден човек да го срещнеш повторно и в последствията, които може да има след тази среща. В планината има малко хора и вероятността двама да се видят отново е голяма. Не е разумно да прецакваш планинец, защото в планината може да те закопае някъде така, че никой повече да не те намери. Има и друг вариант. Планинецът може просто да те подмине без да ти помогне, което в планината може да е същото като да те закопае.

В равнината има много хора и като излъжеш някой вероятността да го срещнеш отново е малка, а и подобни срещи долу, не са толкова рисковани колкото горе.