Следващото парче от книгата. Този път се получи малко по-цинично, за което се извинявам.

_________________________

През това време Гочо стигна до градинката при Кристал. Ще се зачудите: "Да нима през 2010 година в София са останали още незастроени градинки?" Да, въпреки процесите на уплътняване градинки останаха, при това останаха цели три броя. Тази при Кристал е най-известната и най-посещаваната от трите.

В момента на Гочо много му се иска да влезе вътре, да поседне на някоя от пейките под сянката на някое от дърветата и да пийне студена вода от чешмичката. Уви, това няма да се случи и не защото автора е гаден и не иска да достави това елементарно удоволствие на главния си герой, а защото през 2010 достъпа до тази градинка е ограничен.

Градинката е оградена с висока бетонна стена и за да влезеш трябва да минеш през една желязна порта. Пред портата се вие огромна опашка, като пред мавзолея на Ленин, но не това е което спира Гочо. Той няма нищо против да почака, но не може да си позволи да плати 20 евро. Това беше таксата за един час престой в този малък зелен рай. Гочо има парите, но точно толкова струва кабелната телевизия за един месец. Доцента трябваше да избира между един час отдих в градинката и цял месец, гледане на порно. Той избра второто, въздъхна дълбоко и продължи пътя си към Университета.

Разбира се, през 2010 градинката при Кристал не е това което Гочо си спомня от едно време. Пейките вече ги няма, защото Безкрачко реши, че те заемат твърде много място и ги махна, за да може да вкара повече посетители. Няма ги и дърветата, отсякоха ги по същата причина. Тоест, не можеше човек да поседне под сянката на някое дърво. Все пак, месеца е януари и никой не търси сянка. Пък и тук в София има такъв хубав гъст смог, че дори и през юни сянка не ти е нужна. От всичко това, което Гочо помнеше, само чешмичката беше останала, но и тя не работеше. В градинката продаваха Кока Кола, а кой глупак би си купил Кока Кола, ако може да пие вода на аванта?

Да градинката не е това, което беше. Въпреки всичко на Гочо му беше много мъчно за изгубената зеленина. Парковете липсваха на всички. Мутрите страдаха още повече, защото сега няма къде да си паркират джиповете. Какво по-подходящо място за паркинг от парка? Освен това, къде сега ще пробват колко вдигат скъпите им брички. Какъв е смисъла да караш джип, който вдига 200, когато по улиците на София и двайсет да вдигнеш не можеш.

Ще кажете, нека излязат извън София и по междуградските пътища да си фучат с каквато си скорост искат. Така е, през 2010 година урбанизацията вече е завършила и цяла България вече е в София. Междуградските пътища са пусти и празни, защото не водят никъде, но са доста буренясали и изровени от времето. Безсмислено е да се кара по празни пътища, защото там няма на кого да се пречи, а за да те забележат хората трябва по някакъв начин да им пречиш. Какъв е смисъла да дадеш цяло състояние за кола, ако никой няма да забележи за какво си се охарчил. Освен това, мутрите не искат да карат по междуградските пътища, защото там им липсва звука от пищящите майки с дечица, който търсят къде да се скрият, когато по алеята в парка ги застига летящият джип.

Ще кажете, щом цяла България се е изсипала в София сигурно има някой нов квартал до който човек би могъл да отиде и да разходи джипа си. Уви, и това не е вярно. В София няма нито един нов квартал още от времето на комунизма. Безкрачко беше стегнал града в железния обръч на околовръстното шосе и не позволи на нито един квартал да изпълзи навън. Поради тази причина смениха девиза на София. Предишния вариант беше: "Расте, но не старее" Новата версия гласеше: "Не расте, но се нагъчква"

Да, годината е 2010, няма ги вече парковете, няма вече и майки с дечица, няма вече къде човек да си фучи с джипа. Всички страдаха за загубената зеленина, но най-много от всички страдаше Безкрачко. Ще кажете: "Защо? Той нали нямаше крака или по-точно имаше, но никога не ги използваше за ходене." Така е, Безкрачко никога не се е разхождал в парка и не смяташе да го прави и за в бъдеще, но той страдаше заради изкуството.

Какво изкуство? Ще си помислите, че зад тъпата усмивка на Безкрачко се крие една нежна душа, която копнее за красота. Всъщност проблемът не е там, а в общинския бюджет. В общината постъпваха ужасно много пари, защото имаше цял куп абдали, които плащаха данъци. Парите бяха полкова много, че Безкрачко не смогваше да ги окраде и затова той ги даваше за изкуство. Той пълнеше паркове и градинки с модернистични скулптори и арт инсталации, които струваха ужасно скъпо, защото изкуството е безценно.

В началото кмета докарваше тези произведения на изкуството от софийското сметище. Пращаше едни момчета с поръчката да изберат някой по-изкилиферчен боклук и да го сложат в парка. Това беше само в началото, после откри, че всяко второ софийско парвеню си пада скулптор или художник. Ако парвенюто не е, то неговата дъщеря или любовница непременно ще е. Тогава Безкрачко започна да избира скулпторите след конкурс, като печелеше този, който даде най-тлъст подкуп. По този начин Безкрачко хем успяваше да оползотвори бюджета на общината, хем събираше и подкупи от парвенютата. Пък и те му докарваха такива боклуци, каквито и на сметището не можеш да намериш.