– Но аз те обичам! – простена Гочо, който си мислеше, че Ани е едно от онези старомодни девойчета, за които това има някакво значение.

 – Гочо, любовта е нещо много красиво, бих казала дори, че любовта е нещо прекрасно, но аз не мога да си позволя да се омъжа по любов. Трябва да мисля предимно и главно за кариерата си и да избера някой, който ще ми даде тласък в полето на попфолка, а ти определено не си нужният човек.

Гочо остана без думи. На няколко пъти отвори уста, за да каже нещо, но после пак я затвори безмълвен.

 – Освен това не прибързваш ли? – продължи Ани. – Това е едва втората ни среща. Не трябваше ли да мине повече време, докато ме опознаеш?

Ако имаше нещо, в което Гочо да беше сигурен в този момент, това беше, че не е прибързал. Единственото, за което съжаляваше, беше, че не е предложил на Ани още на първата им среща. Бракът по принцип е грешка, а когато много мислиш и когато много внимаваш, не допускаш грешки. Ако беше чакал до третата среща сигурно щеше да се уплаши или да размисли.

В този момент някой позвъни на вратата.

 – Това е Жоро! – възкликна уплашено Ани. – Той ще те застреля! Бързо изчезвай по водосточната тръба!

 – Не ми пука – гордо каза Гочо. Любовта дава крила. В момента нищо не можеше да го изплаши, камо ли някакъв си запъртък.

 – Моля ти се, недей – простена Ани. – Тук всичко ще стане в кръв. Как ще изчистя?

Гочо не искаше да създава проблеми на своята любима, затова послушно се насочи към прозореца. Улукът му се видя доста афиф и затова предпочете да слезе по гръмоотвода. Странно, как този гръмоотвод успя да издържи 110 кила, но блокът на Ани беше от старите и гръмоотводът беше правен по времето, когато хората изпипваха нещата, а не ги претупваха, както правят сега. Така че Гочо успя да слезе до долу сравнително безопасно.

Когато стъпи на улицата, всичко му се видя различно. Бръмченето на автомобилите му звучеше като песен на птички. Локвите кал му се струваха като сияйни езерца. Беше се излял един летен дъжд, който беше превърнал прахта в кал и сега Гочо шляпаше с босите си крака в тази кал и се чувстваше най-щастливият човек на света. Мислеше си колко мило и добро момиче е тази Ани, колко много я обича и че утре пак ще я види.

В последния момент, докато слизаше по гръмоотвода, Ани му беше казала да й се обади на другия ден, защото е забравила да му каже за какво го е потърсила. За какво ли й е нужен Гочо на Ани? Сигурно за секс! Каква друга нужда може да има това младо и хубаво момиче? За какво друго би могла да си мисли, когато се сеща за Гочо? Ами това ще да е. Те младите само за секс си мислят.

А това за свирката на главния прокурор? Дали беше чул правилно? Може би Ани се беше изразила алегорично и искаше да каже, че те с него ще проведат един обикновен делови разговор? Дори и да беше казала свирка, сега, когато вече знае, че Гочо я обича, тя сигурно не би му изневерила за нищо на света!

Единственото нещо, което помрачаваше настроението на Гочо, беше това, че тя го смята за грозен, при това за много грозен. Ами Гочо не се смяташе за такъв, той дори си мислеше, че е красив! Освен това не можеше да разбере перверзното желание на Ани да се чука с грозници. Явно, че на Ани й беше омръзнало от млади и красиви мъже и й се искаше някакво разнообразие.

Това напомни на Гочо за неговия приятел Бате Емо, който беше донжуанът на гимназията и чукаше най-хубавите мадами, докато Гочо седеше на сухо. Веднъж Бате Емо му каза: „Да знаеш, Гочо, доебало ми се е нещо грозно“. Нищо чудно, Бате Емо беше разглезен като малко дете, на което му е омръзнало да го тъпчат с шоколад. Що не беше на мястото на Гочо? Тогава щеше да каже: „Боже, как ми се е доебало! Грозно, хубаво, няма значение“.