Накрая Маркс съвсем се отчая, но жена му беше по-силна от него и тя продължи да се бори и да обикаля докторите. Накрая тя откри доцент Христов. Това беше един истински българин, един честен човек, който прие присърце тяхната мъка и се зае да им помогне. Другите доктори ги гледаха само в ръцете, а доцент Христов не им взе нито лев. Жената на Маркс предложила да му плати, а доцента й отговорил:

– Моля ви, Вие ме обиждате! Нищо няма да доплащате, всичко е платено от здравната каса.

Интересно как другите лекари никак даже не се обиждаха когато им предлагаха пари. Колко различен е доцент Христов. „Това е един истински честен човек, който не е забравил Хипократовата клетва.“ – мислеше си Маркс. Какъв голям късмет имаха той и жена му, че го намериха. Маркс реши, че първата му работа след като види сина си ще е да отде при доцент Христов, за да му стисне ръката и да му благодари.

Маркс влезе в родилния дом, представи се на сестрата и я помоли да му покаже бебето. Тя му каза да изчака. Минаха петнадесет минути, които му се сториха цяла вечност. Накрая сестрата се появи с дете на ръце:

– Ето го и вашето бебче! – каза тя и широко се усмихна.

Маркс видя сина си и така се уплаши, че изпусна букета с цветя. Какво ли толкова ужасно може да е видял един баща? Да не би детето да е някой изрод с две глави? Не то имаше една глава, две очи, едно носле и всичко му беше наред. Да не би тогава детето да е черно? Всъщност, детето действително беше черно, но не в това е проблемът. Какво тогава така уплаши баща му? Ами, проблемът беше в това, че детето не беше достатъчно черно. Бащата и майката и двамата бяха черни като катран, а то беше доста светло. Очевидно бебето беше мулатче, при това едно от по-светлите мулатчета. С две думи проблемът беше в това, че бащата не беше баща.