През това време Безкрачко беше в кабинета си. Ще кажете: „Как така, вчера късно през нощта беше там, а сега е сутрин и пак е там? Не се ли е прибрал, за да види семейството си?“ Не, Безкрачко е работохолик и затова не се прибира, а краде по 24 часа в денонощието. Само за малко дремва върху бюрото си, събужда се и пак започва.
Безкрачко стана и отиде до барчето, за да си налее от кехлибарената течност, с която обикновено се събужда. Ще попитате: „Ама, как така стана? Нали нямаше крака!“ Не, Безкрачко крака си има. Той дори е капитан на националния отбор по волейбол и всяка седмица рита футбол със свои бизнес партньори. Причината да му викат Безкрачко се крие в това, че той никога не използва краката си за ходене. Да ходиш на два крака, е просташко и животинско, подобно нещо могат да си позволят само представителите на най-ниските обществени прослойки. Безкрачко е представител на българската политическа класа, а да видиш пешеходец сред представителите на тази висша класа, е все едно да видиш как английската кралица чисти с прахосмукачка.
В България през 2010 година обществото има ярко изразена класова структура. Има класи, които ходят, но повечето не могат да си позволят този лукс. Какво биха си помислили колегите на Безкрачко, ако го видеха да се разхожда в парка? Е, то паркове вече нямаше, но какво щеше стане, ако го видеха да ходи по улицата? Ужас, това би бил краят на кариерата му. Ако това се случеше, всички колеги крадци и престъпници биха загубили завинаги уважението си към Безкрачко и биха престанали да му целуват задника.
За щастие това не се е случвало, нямаше и да се случи. Безкрачко използваше краката си само за благородни занимания, като да рита футбол и да рита селяндури, но никога и никъде той не ходеше пеша.
Естествено, в благородната душа на Безкрачко се беше загнездила огромна омраза към пешеходците и към всички гадове, които се опитват да ползват градски транспорт. Нямаше как да спре автобусите, защото покрай тях идваха някакви европейски пари, които беше грехота да върне, вместо да открадне. Дилемата беше как хем да има автобуси, хем никой да не се вози с тях. Първата идея на Безкрачко беше да повиши комфорта на пътниците, като осигури повече места за сядане. Той така наблъска рейсовете със седалки, че място за пътници въобще не остана. Гадовете пак се качваха, провираха се някак между седалките и пак се опитваха да пътуват. Тогава Безкрачко замени столовете с легла. Още по-голям комфорт и още по-малко място за пътници. Освен това при тези задръствания леглата си бяха доста необходими. Както се сещате, и това не помогна. Не помогнаха и рекламните екрани, които подлудяваха пътниците. Не помогнаха и контрольорите, които пребиваха всеки, независимо дали е със или без билет. Нищо не помагаше, докато Безкрачко не се сети да приватизира спирките. Сега рейсове си има, но те обикалят като совалки, без да спират никъде, защото нямат право да ползват частните спирки. Това реши всички проблеми. Няма блъсканица, никой вече не се оплаква, че рейсът му закъснява. Настъпи пълно щастие.
|
Все пак остана проблемът с пешеходците. Те вече не можеха да ползват градски транспорт, но се опитваха да се придвижват пеша. Ходеше си пешеходецът по улиците на Безкрачко, без да плаща нищо за това удоволствие. „Мръсници, разбойници! – възмущаваше се Безкрачко. – Ами ако аз отида у тях на гости и седна да ям и да пия на аванта, без да платя нищо? Тогава те как биха се почувствали?“ Гадно нещо е софийският пешеходец и не разбира мъката на своя кмет. Ходеха си тези субекти по улиците и не желаеха да дават пари за нищо. Не пазаруваха от сергиите, защото пликовете с покупки щели да им пречат, докато пропълзяват под джиповете. „Ами вземи си и ти един джип, бе джанъм! Ще имаш място и за покупки, а ще можеш и да мачкаш селяндурите с него!“ Не само че не пазаруваха, а дори и на просяците не даваха. Безкрачко се беше погрижил за софиянци и на всеки ъгъл беше осигурил по един просяк да хленчи жално и да плаче за милостиня. Така е, ако имаш угризения и ако искаш да направиш нещо за безсмъртната си душа, готово, даваш пари на просяка, който кибичи на кьошето, и всичко е наред. Дори няма нужда да ходиш до следващия ъгъл, защото Безкрачко се е погрижил за теб. А ако искаш, може да дадеш и на просяка, който е тук, и на този, който е на следващото кюше. „Може, ама не дават! Проклети скръндзи!“ – мислеше си Безкрачко. Някои твърдяха, че нямат угризения, но това беше лъжа. Безкрачко знаеше, че дори и най-безсъвестният човек чувства сериозни угризения на съвестта. Дори и той имаше нужда да дава пари на просяците. Вярно е, че те работеха за него и той по този начин местеше парите от единия си джоб в другия, но не е важно дали даваш или вземаш, а е важен самият акт на благотворителност, който те извисява и облагородява. Не ги разбираха тези неща пешеходците или се правеха, че не ги разбират, за да не се бръкнат да дадат някое евро и да нахранят Безкрачко.
Автомобилистите са друго нещо. За всеки изминат километър те харчат по литър гориво, а за всеки продаден литър Безкрачко получава комисионна. Хубаво нещо са това петролните компании. Това са хора коректни. Свършиш ли им работа, ще си платят, а няма да те завлекат, както правят българите. Както се сещате, в петролните компании нямаше нищо българско. Ех, да можеше и при другите компании да е така!
Може би се чудите защо колите харчат 100 на 100. Ами пак благодарение на Безкрачко. Той беше осигурил перфектни задръствания. Освен това през 2010 българите бяха по-комплексирани и от американците и караха по-големи коли и от тях. Почти всеки българин караше джип. По телевизията непрекъснато вървяха реклами: „Купи си джип, с него ще можеш да смачкаш всяка тревичка и всяко цветченце! С него можеш да излезеш извън града и да доунищожиш това, което е останало от природата“. Всъщност през 2010 не беше останало нищо за доунищожаване от природата. От града никой не излизаше, защото нямаше къде да се отиде. Другите градове и села бяха напълно обезлюдени, а планинските курорти бяха в толкова лошо състояние, че не ставаха дори и за българи. Имаше една друга реклама, която звучеше по-смислено: „С тази мощна кола ще можеш да пръскаш кал по професори, доценти и по всякаква друга паплач“. Това си беше така. В София имаше достатъчно кал и можеше да си пръскаш, колкото душа ти иска.
|